Мелиса Джена Годсий е писател и майка, която живее в Пасо Роблес, Калифорния. Пред изданието Today.com тя разказва за ситуация, която я кара да преосмисли отношението си към децата, но и най-вече към самата себе си.

„Един ден, докато я прибирах от училище, 13-годишната ми дъщеря се държа грубо и нетърпеливо с мен. Това не беше нещо ново, но в този случай – за моя собствена изненада – забелязах, че започвам да плача. Смутена и през сълзи казах: „Не знам защо си толкова груба с мен, но ако ми кажеш какво става, бих искала да помогна.“ Моето 13-годишно дете веднага омекна и проведохме нежен разговор – още една изненада, като се има предвид как започна пътуването до вкъщи.

По-късно същия ден, размишлявайки върху изненадващите сълзи, на които стана свидетел от задната седалка, моят 7-годишен син отбеляза: „Виждал съм те да плачеш от щастие или да се смееш много, но не знаех, че плачеш, когато си тъжна.” (Наблюдението му ме разтърси и след малко ще разбера защо.)

Когато се усетих да плача на опашката за прибиране на децата от училище, се почувствах дълбоко засрамена от няколко неща едновременно: че бях толкова неподготвена за собствените си чувства, че бях толкова засегната от типичното настроение на моята тийнейджърка, но най-вече от плача пред децата ми. Но в часовете и дните оттогава разбрах, че вместо да се чувствам неудобно, всъщност съм благодарна за моя изненадващ изблик на емоции. Това сложи начало на дълбока връзка с моите деца и е катализаторът, от който се нуждаех, за да преосмисля примера, който давам за това как безопасно да комуникирам емоциите – дори и особено трудните.

Винаги уверявам децата си, че няма „лоши“ емоции и ги насърчавам да споделят своите трудни или страшни емоции заедно с мен. Сега обаче виждам, че не съм моделирала тази практика в собственото си поведение.

Нищо не сравнява с това да станете родител и да насочите свежа и ярка светлина върху собственото си детство, проглеждайки за начините, по които сте се научили да се справяте с уникалната култура на родното си семейство и начините да общувате с членовете му.

Семейството ми по произход е изключително трудна група. Поколения, белязани с бягство от насилие, битки във войни, имиграция и започване отначало (и пак отначало), са създали хладни стоици, дебелокожи оцелели. Виждам как стоицизмът на моите роднини им е послужил добре и аз съм пряк бенефициент от тяхната упоритост.

За тяхна чест, аз изживявам мечтата им: семейството ми е в безопасност и е нахранено, а децата ми могат да играят и да се наслаждават на детството си. Но културата на стоицизъм в семейството ми не беше лишена от своите недостатъци – алкохолизъм и злоупотреба с вещества, склонност към бърз гняв и вяра, че децата трябва да бъдат „виждани, а не чувани“ допринесоха за хаотично, несантиментално и често изпълнено с насилие домакинство .

Плачът беше признак на слабост. Придобитата ми способност да стискам зъби като дете ми позволи да оцелея, но в зрелите ми години, изпълнени с относителна сигурност, безопасност и безусловна любов, същото практикувано хладнокръвие сега е бреме, което държи най-много на разстояние хората, които обичам.

От тийнейджърска възраст до 40-те ми години съм положила доста усилия както с помощта на терапия, така и сама, и съм изминала дълъг път до способността си да чувам и да ценя собствените си емоции. Сега вярвам, че всичките ни емоции, дори и може би особено трудните, са пълни с полезна информация за всеки, който има смелостта да се вслуша в тях.

Както проницателно забеляза моето 7-годишно дете, в моменти на радост съм изпълнена с емоции: плача от радост, смея се безсрамно високо, спирам, за да се насладя на великолепното удоволствие от красивите пейзажи и малките чудеса на времето. Но при трудни емоции се дистанцирах, настоявайки да обработя всичко, което ме безпокоеше, преди да се осмеля да го споделя на глас - да отстраня разцепените дъски в беззвучна форма на терапевтичен говор. Макар и добре замислено, това доведе до сигнал към децата ми, че „тежките“ емоции са забранени за изразяване. Моят стоицизъм със собствените ми тежки емоции моделира лицемерно отношение на „прави каквото казвам, а не както правя аз“.

Никога не искам децата ми да се страхуват от чувствата ми или да се чувстват отговорни за тях, както правех като дете, но в стремежа си да създам безопасна и благоприятна среда аз бях склонна да коригирам себе си твърде много. Искам децата ми да знаят, че съм истински човек от плът и кръв – че знам какво е чувството да те наранят, да се чувстваш онеправдан, да си разочарован и че винаги могат да дойдат при мен за утеха или изслушване. Но преди изненадващите ми сълзи на опашката за прибиране на децата от училище те никога не ме бяха виждали да се чувствам наранена.

От онзи ден в колата забелязвам, когато цензурирам емоциите си около децата си (случва се често) и в момента се опитвам да бъда по-открита с тях. Децата така или иначе имат присъщо усещане за чувствата в една стая – даването на глас на моите трудни емоции дава име на това, което вече усещат, и дава на всички ни разрешение да говорим за това.

Не го правя идеално – като всеки нов навик ще отнеме време, за да стане естествен – но вече виждам ефекта, който повишената ми уязвимост има върху тона на дома ни. Всеки е бил по-нежен към другиго и по-нежен, когато емоциите се нагорещяват. Усмихвам се, мислейки си колко сигурна и в безопасност бих се чувствала аз като дете в тази среда и изпитвам гордост от усилията, които моето семейство полага, за да въплъти нежност наред с нашата сила и грижа заедно с нашата устойчивост.“