Могат ли малките деца да се научат на търпение? Консултантът по родителство Сара Розенсуийт дава полезен отговор на този въпрос в изданието Today’s Parent.

Читателка с дъщеря на почти 3 години се обръща към експерта за съвет как може да накара момичето да бъде по-търпеливо. Майката на име Кристин описва ситуация, в която с нейния партньор са насаме по време на вечеря или разговор, а дъщерята на двойката започва да дърпа физически единия или другия.

„Когато кажем нещо като „още две минути, моля, мама и татко си говорят и тогава ще дойдем с теб“, настъпва срив“, споделя читателката и пита: „Не искаме тя да мисли, че не ни е грижа, така че какво да правим, когато говорим или имаме нужда от няколко минути?“

„Този отговор може да не ви хареса, така че предварително се извинявам“, отговаря Сара Розенсуийт. „Дъщеря ви просто все още няма капацитета за търпение.“

Родителският консултант обяснява, че импулсивната, движена от чувства част от мозъка на детето, която се активира, щом то е развълнувано или разстроено, е тази, която се нуждае от вниманието на родителите на момента.

Частта от детския мозък, която може да погледне в перспектива („Мога да изчакам, докато родителите ми приключат с разговора. Не е спешно“) на етап 3-годишна възраст все още не е толкова добре развита и не се активира, когато детето е разстроено или развълнувано. Докато то расте и мозъкът му узрява, контролирането на импулсите („Мога да почакам дори да съм разстроен или развълнуван“) става възможно.

Затова Сара Розенсуийт съветва да водите кратки разговори по същество, щом детето е наоколо. Това не означава, че трябва да се подчинявате на всяка негова прищявка. В такива случаи си напомняйте, че детето ви прави най-доброто, на което е способно, предвид възможностите си.

Съчувствайте му с думите: „Толкова е трудно да чакаш, знам! Почти сме готови.“ Помолете детето да ви държи за ръката, докато приключите, за да знае, че сте там и не сте забравили за него.

Ако наистина е неизбежно да го оставите да чака, защото не можете да направите това, от което то се нуждае в момента, не е трагедия, ако детето се разплаче – не се чувствайте виновни. Може да гледате на това като за шанс да проявите състрадание, докато то разтоварва малко напрежение и чувства - така започва да изгражда известна емоционална устойчивост. Това е просто период и няма да продължи вечно.