Проблемът е да не знаем кой е истинският проблем!

Когато в кабинета влезе родител с проблем, най-често се оказва, че клиентът идва всъщност с трудността на партньорството. Замаскирана в търсене на решения през родителската роля, истинската болка често не се разпознава и съответно не се назовава, а това прави невъзможно разрешаването й. Защо става така?

Истината е, че всички ние по-лесно влизаме в битовия проблем, в драмата за това кой какво не е направил или кой е свършил повече от другия, разказва Ивета Рангелова – арт терапевт организационен психолог и поведенчески консултант, на който Ohnamama.bg се доверяваме. 

Така постепенно липсата на близост в партньорството прераства в липса на свършени задачи.

Много по-лесно е да кажем „Ти отново не изхвърли боклука!“, „Пак аз трябва да водя децата на градина/училище!“, „Не издържам повече!“, вместо да назовем истинската си нужда, като например „Самотно ми е!“, „Страх ме е дали ще се справя?“, „Искам да ми покажеш, че ме обичаш“, „Нуждая се да се интересуваш повече от мен“, „Липсва ми това да ме прегръщащ, да ме искаш или да ми потвърдиш, че се справям добре“.

Когато в себе си оставяме неисказана и неразпозната тази човешка нужда естествено е да започнем да търсим начин да я компенсираме с нещо, за да запълним празнината в себе си. Така започва подмяната или отлагането на щастието ни с логичното оправдание, че няма как да получим това, което истински искаме в този етап от живота си. Ще бъдем щастливи, когато нещо се случи, промени или отмине! Това отлагане всъщност е оправдателен отказ да действаме и да се борим за щастието си! Задоволяването на която и да е наша нужда започва първо с разпознаването й. Понякога се страхуваме да направим точно това – да останем със себе си и да разберем от какво наистина имаме нужда. Първата крачка е изцяло в наша власт и тя е свързана с това да застанем твърдо зад себе си. Как може да имаме очакване, че ще бъдем пълноценни родители или партньори ако самите ние не сме се погрижили за себе си? Та нали това прави разликата между зрелия човек и детето. В рутината обаче това става все по-трудна задача с все по-малък приоритет. Толкова е важно да разберем, че е невъзможно да направим която и да е следваща крачка в заздравяването на своята семейна система ако първо не се погрижим за себе си. Това е изключително нужно, за да си дадем емоционален ресурс, с който да влезем в удовлетворяваща връзка с децата и с партньора си. 

Правилата на здравата семейна система започват със заздравяването на отношенията с партньора. Нужно е да си даваме ежедневно време, в което всеки да усети от партньора си, че той е „тук само за мен“ дори и това да бъдат 15 минути, откраднати от някоя задача или след като децата заспят. Нужно е да помним, че в семеен план ние сме първо партньори и чак след това родители. Да, за нашите географски ширини това звучи някак нетипично, грижата към децата и задачите е издигната като най-висок приоритет. Културално сме въвлечени в очакването, че децата са на първо място, че грижата за тях е пред тази за самите нас. Това обаче означава всъщност да натоварим децата си с едни пример на жертва и неудовлетвореност, на непълноценни родителски фигури, които ще научат малкия човек, че да се грижиш за себе си е нещо нередно.

Кой е най-добрият родител?

Семейната психотерапия дава отговора, че най-добрият родител е щастливият партньор. 

Тук имаме да осъзнаваме как подреждаме своите приоритети и дали разпознаваме своите нужди и болки. Когато поставим себе си и партньора си на първо място, ние създаваме една здрава среда, в която децата не са натоварени с отговорността да бъдат причина или решение на проблемите ни и нямат отговорността да живеят само, за да ни правят щастливи.