Психологът Яна Алексиева е завършила СУ „Св. Климент Охридски“ със степен магистър по Детско-юношеска и училищна психология, а днес е изпълнителен директор на Асоциация Родители и работи с деца, родители и професионалисти, занимаващи се с деца. Част е от кампанията MenCare, показваща силната връзка между детето и бащата и красивия пример за бащината грижа.
Днес разговаряме с Яна Алексиева за ролята на родителите в отглеждането на децата, за възпитанието, създаването на стабилна основа и сигурност в отношенията.
Доста се изписа и изговори за коронавируса, за това как се отрази на психиката на хората. Но какво можем да кажем за детската психика? Особено в момента, когато нещата уж се връщат към нормалното, но все още има страх, а и е добре да бъдем предпазливи. Има ли начин децата да разберат по-лесно и да свикнат с тази нова реалност и изобщо ще им направи ли голямо впечатление тя?
Децата свикнаха, доколко им харесва и доколко им се е отразило е строго индивидуално. Важно е отбележим, че зависи и за каква възраст говорим. Малките деца по-лесно приемат ситуацията вкъщи със семейството си, но ако говорим за тийнейджърите - за тях беше предизвикателство да са изолирани, без приятелите си, без училище и в същото време бързо да се адаптират към дистанционните форми на учене.
През последните месеци всички ние преживяхме изключително нова ситуация, сериозна промяна в живота ни. А и не трябва да пропускаме факта, че това се случи изведнъж, нямахме време да свикнем с идеята, че ще останем изолирани по къщите си, че изведнъж работата и ежедневието ще спрат. Кой си го е представял?
И тук идва ролята на нас, възрастните, и какво ще покажем на децата. Децата наблюдават нас и поведението ни, задават ни въпроси, разказват ни.
Вярвам, че вече няма дете, което да не знае за коронавируса и всеки родител е обяснил така, както е преценил.
Има нужда от баланс – да покажем на децата си, че спазваме мерките и сме отговорни за себе си и околните, но и да запазим нормалността в ежедневието ни.
Често се шегуваме с пословичния израз за “доброто и лошото ченге”, но нужно ли е наистина да има такова разделение между двамата родители? Как се отразява на децата, ако мама е по-строга, а татко дава всичко или пък обратното?
Най-важното за децата е родителите им да са автентични и искрени. Рядко има семейства, които са разделили толкова строго ролите си. По принцип теорията казва и животът доказва, че майката е тази, която дава грижата, нежността, прошката, бащата е този, който слага границите, който учи на нормите, на какво е “добро и лошо”, разбира се, отново с обич.
Но все пак семейството е динамично и всеки родител поема ролята на “доброто или лошото ченге” в зависимост от ситуацията. Зависи от това колко време родителят изкарва с детето си в ежедневни грижи, какви са ценностите и нормите на човек и колко са широки границите на възприемане на самия родител, зависи и от възрастта на детето, защото през различните етапи детето експериментира и разширява границите си, подготвя се малко по малко за това да стане самостоятелен човек.
Примери много – за някой детето да се изцапа докато хапва е проблем, за друг – не, за някой катеренето по дървета е опасно, за другият – не, за някой играенето на игри на таблета е интересно и развиващо, за друг е ограничаващо и безсмислено и не дава на детето си.
Всяка родителска двойка създава своите правила. Най-добре е това да става осъзнато, като изяснят ценностите си, познават самите себе си и знаят кои модели от детството им биха следвали и кои – не.
Няма да се уморя да повтарям, че съвремието дава богат избор на родителите – книги, уебинари, срещи с професионалисти в областта на детското развитие – родителите са подкрепени и могат да потърсят отговор на въпросите си и да се запознаят с развитието на детето спрямо възрастта си.
И в тази връзка още един въпрос относно ролите, в които влизат родителите. Какво се случва, когато единият родител е много по-амбициозен от другия спрямо развитието на децата? Какви деца отглеждат свръхамбициозните родители и може ли това да се превърне в проблем за детето?
Важно е родителите да се научат да се балансират, защото всяка крайност води до конфликти и неразбирателство, а и обърква детето. Да си амбициозен и да имаш цели за детето си е нещо, което всеки прави, но е важно това да не е за сметка на детето.
Детството е уникален период за научване на много неща отвъд академичните знания, то е време за научаване на емоциите, социалните умения, важни човешки ценности. Време за игра, качествена храна и спокоен и здрав сън.
Децата ни показват, когато като родители “прекалим”, важно е да се научим да ги познаваме, уважаваме и да знаем кога да спрем. Не всяко започнато занимание трябва да е на всяка цена.
И нещо, което много помага на родителите, е да си представят целта на избора си, защо искат едно или друго нещо от детето си, какво му дава и какво му отнема с действията си и струва ли си.
Все повече се говори и за това, че едно дете расте спокойно и уверено, ако и родителите му са такива. Доколко личното спокойствие и удовлетворение на родителя влияе върху развитието на детето?
Изцяло вярвам в това. Децата се раждат и имат своя личен потенциал, но за тях авторитет, огледало, опора са техните родители. А всеки родител е най-добрият родител за детето си, важно е да се знае и да се вярва в това, защото много уморява състезанието със самите себе си, за да станем още по-добри родители.
Ако децата растат с уверени и спокойни родители, които се радват на родителството, наслаждават му се, били са готови – тогава и децата са спокойни и щастливи.
Вярно ли е, че децата проявяват чувството си за близост към майката и бащата по различен начин?
Децата създават различна емоционална връзка с родителите си, защото самите родителите са различни личности, с различен подход, разбирания и поведение.
Всеки може да си затвори очите и да се замисли кой родител е чувствал по-близък, близостта не е определена само за майката или само за бащата.
Но близостта се гради и затова е важно да имаме качествено прекарано време с детето си. Това е онова време, в което сме посветени на разговора с детето си, на играта с него, на слушането на емоциите му, на четенето на книга заедно, на разходката в парка. Това време може да е 10 минути на ден, но да сме оставили всички мисли за работа, ежедневие, да сме далеч от устройствата и да сме посветени на отношенията.
Казват, че дъщерите са по-близки с бащите, а синовете – с майките. Склонни ли сте да се съгласите с това твърдение?
Мисля си, че с горния въпрос отговорих и на този. Има такива наблюдения, но според мен всеки родител има възможността да изгради силна връзка с детето си и това зависи от него, а не от това дали е майката или бащата.
От близо 7 години няколко организации работим върху разбирането и нагласите относно ролята на бащата и колко е важна ролята му в живота на детето и то са създаване на емоционална връзка, на модел на поведение. Повече информация може да намерите на www.mencare.bg.
Понякога в семействата ролята на бащата сякаш е на заден план, като повече отговорности се прехвърлят на майката. Забелязвате ли това във Вашата практика и как бихте посъветвали бащите да поемат по-голяма роля в грижата и възпитанието за децата?
Това е голяма тема. В България все още статистиката и наблюденията ни показват, че майката е водеща в отглеждане на децата, в полагане на ежедневни грижи, в образованието на децата. Но в същото време има и сериозни доказателства, че самите бащи са променили нагласите си и за тях е ключово важно да са част от живота на децата си и не си представят ролята си само като осигуряващи материалното.
Тук отново идва моментът за доброто партньорство между двамата родители, за грижата им един към друг, не само за детето.
И важната тема как майката допуска и въвлича бащата в живота на детето си. Това трябва да стане естествено, лесно, дори още с проследяване на бременността, на изграждане на доверие, че двамата родители могат и са най-добрите в грижата за своето дете, защото и двамата могат и го обичат.
Според психолози израстването без баща става причина за сериозни когнитивни проблеми в по-късен етап от живота. Как можем да се справим с тази липса, която нанася тежки поражения върху емоционалното ни узряване?
Много деца са израснали без един родител. За голямо съжаление към днешна дата много голяма част децата в България, които растат и без двамата си родители, поради икономическото положение на страната ни и това, че родителите са принудени да оставят децата си, за да потърсят работа в чужбина.
Има и семейства, които са решили да се разделят или за съжаление са изгубили единия родител.
Това е криза за всяко семейство и всяко дете изживява липсата на единия си родител. Не съм съгласна, че липсата на родител води до когнитивни проблеми. По-скоро една такава липса може до доведе до емоционални проблеми, до въпроси, чиито отговори детето търси, до това да му е мъчно, че вижда единият си родител натоврен, тъжен, уморен, защото е поел ролята и на двамата родители или неразбиране и гняв защо го няма другия. Нещо, което би било полезно, е родителите да говорят с детето си, да чуват и виждат емоциите му и как се чувства, да отговарят на въпросите, да потърсят помощ от професионалист.
Александрина Георгиева - Сертифициран обучител по дигитално благосъстояние 
Д-р Павлина Андреева - специалист детско здраве 
