Емили Солбърг е войник, съпруга на войник, майка на две деца и яростен защитник на подкрепата от жени към жени. В уебсайта “Today’s Parent” тя не се страхува да споделя трудностите си като родител и помага на други жени да се чувстват по-малко сами в своя собствен път.

В този текст за “Today’s Parent” Емили разказва защо понякога е по-разумно да оставим настрана това, което всички ни казват, че „трябва“ да правим, за бъдем добри родители.

„Сред най-ранните ми спомени от началото на майчинството е как седя в детската стая и люлея четиримесечното си момченце, за да спи. Спомням си, че изтощението заблуждаваше съзнанието ми и бях покрита със сухо мляко.

През мъглата, създадена от липсата на сън, погледнах надолу към току-що оформените черти на сина ми, поглъщайки извивките на пухкавите му бузи, очертавайки устните му, като същевременно потисках желанието да сгризкам кокалчетата с трапчинки, докато той се унасяше в сън. И все пак, копнеейки да остана напълно в момента, тревогата се прокрадна в дъното на съзнанието ми.

„Той трябва да подремне в креватчето си. Трябва да го сложа там, докато е буден, за да може да се научи да се успокоява. Наистина не трябва да го оставям да спи върху мен.“

Майките са бомбардирани с това какво „трябва“ да правят от момента, в който споделят, че са бременни – дори ако това да не съответства на техните семейни ценности или очаквания. Всъщност мисля, че съм чувала всичко - трябва незабавно да установиш контакт с бебето си. Трябва единствено да кърмиш. Трябва да свикнеш бебето си по график възможно най-скоро. Трябва да го тренираш да спи.

А после имаше неща, които „не трябва“ да правиш. Не трябва да прегръщаш бебето си твърде много. Не бива да приспиваш бебето си с люлеене. Трябва. Не трябва. Трябва. Не трябва. И всякакъв друг инстинкт излетя през прозореца.

„Трябва“ е мнението на обществото за най-добрия подход към родителството и поставя ненужен стрес върху майките. Проучване в Обединеното кралство от 2018 г. разкрива, че почти девет от всеки десет майки са изпитвали натиск да бъдат перфектни родители, а изследване, направено през 2022 г., показва, че една от всеки три майки се е чувствала стресирана и претоварена от отговорностите си поне пет дни в седмицата.

За съжаление на новите родители, този натиск да правят нещата „правилно“ води до съмнение в собствените инстинкти. „Трябва“ подхранва дълбока несигурност в собственото достойнство. Това е причината да се сравняваме с другите. В крайна сметка, не трябва ли добрите майки да искат това, което е „най-доброто“ за техните бебета?

Не е чудно, че се страхувах да не объркам всичко. Убедих се, че ако правя нещата така, както „трябва“, ще имам най-щастливото, най-здравото и най-добре приспособеното бебе на планетата. Но в усилията си да премина през родителството с „трябва“, се оказах постоянно разсеяна, тревожна, претоварена и виновна. Беше невъзможно да се насладя на етапите и да попия красивата и спонтанна страна на това да отглеждаш дете. Карах се с мъжа ми. Бях изтощена и нещастна. „Трябва“ напълно ми открадна радостта.

За щастие, времето притежава нежната способност начин да постави нещата в перспектива. И сега, когато зад гърба си съм натрупала няколко солидни години родителство (и малко повече сън), „трябва“ вече няма същата власт над мен. Когато станах по-уверена и опитна майка, осъзнах, че много от ранните ми притеснения са били неоснователни.

Помогна ми това, че дъщеря ми се появи на бял свят с гръм и трясък 15 месеца след брат си. С две деца под две години бях бързо принудена да изоставя „трябва“ поради чиста необходимост и самосъхранение. И познайте какво? Всичко се получи добре. „Трябва“ изобщо не ми липсваше. Открих какво е подходящо за моето семейство и се научих да разчитам на интуицията си за това, което смятам за правилно.

И все пак, „трябва“ ми отмъкна някои неща. То ми открадна някои от онези мимолетни и ценни моменти от ранните дни с първото ми бебе. А синът ми в крайна сметка се научи да заспива сам – дори и да беше тогава, когато той реши, че беше готов.

Ако можех да се върна назад и да направя едно нещо, за да успокоя онази уморена и притеснена майка, която люлее сина си, за да го приспи, бих я прегърнала силно. Бих я уверила, че върши страхотна работа. Бих ѝ казала, че е толкова очевидно колко много обича детето си (и че то винаги ще чувства тази любов и ще се превърне в удивително малко момче).

Няма да е лесно и ще има толкова много пъти, в които тя все още ще се чуди дали „трябва“ да направи нещо различно или по-добро, но когато наистина се вслуша в интуицията си, тя никога няма да я насочи погрешно.

После бих ѝ казала да гушне своето бебе и да го държи толкова дълго, колкото сърцето ѝ иска. Защото ако има нещо, което „трябва“ да направим, то е да помним, че бебетата растат.“