Днес искаме да споделим с вас изповедта на Рита Темпелтън, публикувана в сайта SheKnows, относно всички онези неща за майчинството, за които никой никога не ни е предупредил. И които можем да научим единствено чрез личния си опит, който е едновременно сладък и горчив, носейки ни безброй белези и красиви моменти, които не бихме заменили за нищо на света! 

* * * 

„Бременността и кърменето ми донесоха стрии от зърната до коленете, гърди, които изглеждат сякаш току-що са се уморили и са се отказали, окосмяване на места, на които никога не съм имала косми преди децата (виждам те, брада) и коремче след цезаровото сечение, което се установи за постоянно. Бих нарекла тези неща "неприятни изненади" – но въпреки че определено ги намирам за неприятни, не мога да кажа, че има нещо изненадващо в тях.

В края на краищата физическата тежест на майчинството е тази, за която сме предупреждавани във всички онези книги тип „Какво да очакваме“, които нетърпеливо поглъщаме в продължение на 9 месеца, надявайки се да разберем какво ни чака. От следродилно акне до изпускащи пикочни мехури, получаваме малко информация за неизбежните промени, през които ще преминем, след като телата ни изпълнят задачата да създадат и родят цял човек.

Но никой не ми каза, че когато държа всяко едно от бебетата си, ще бъда поразена – от любов, от страхопочитание, от невидимата тежест на отговорността. Никой не ми каза, че ще се втурна към яслите им сто пъти, за да се уверя, че все още дишат, казвайки си да не се паникьосвам, но, Божичко, какво ще стане, ако се е случило нещо ужасно!

Никой не ме предупреди, че внезапно ще видя собствените си деца в лицата на всяко отслабнало дете с гладни очи в телевизионните реклами за благотворителност. Или усмихнатите снимки на деца, които са били улучени от стрелци в училище, преди да получат приличен шанс за живот. Никой никога не е предполагал, че ще се поболея от възмущение от съобщения за педофили или ще се почувствам почти смазана от състрадание и скръб, като слушам историите на родители с неизлечимо болни деца. Преди успявах да понасям новинарските репортажи с непоклатим стоицизъм, сега вече не мога да видя нищо, без по някакъв начин да го свържа с децата си и света, в който растат, което прави всичко да изглежда по-сурово по някакъв начин.

Нямах представа за дълбочината на този прословут майчински инстинкт - от вълните на възмущение, които изпитвате, когато малкото ви дете махне на някого от количката в магазина за хранителни стоки и той не махне в отговор, до изгарящия гняв, когато някой целенасочено нарани детето ви. Смесените чувства на безпомощност и решителност в знанието, че е невъзможно да защитите децата си от всяка опасност и всяка травма, но въпреки това ще опитате – и то дяволски добре. 

Не знаех, че ще има моменти, в които буквално ще бъда поставяна на колене от „майчина вина“, отчайвайки се, че съм наранила детето си по един или друг начин (подсказвам ви: никога не е толкова лошо, колкото си мислите, че е). Не знаех, че ежедневните неща, като опитите да се отърва от бебешки играчки, които децата ми са надраснали, могат да предизвикат толкова дълбоки чувства на носталгия и тъга. 

Мога да разчистя триумфално из къщата, събирайки боклуци в торба, да се поздравявам за безмилостното прочистване, а след това да стигна до килера, където се съхраняват тези бебешки неща – точно когато ми се струва, че съм събрала сили да раздам всичко. Стоя там за минута, прокарвам пръсти по малките дрешки и си спомням колко очарователно изглеждаха моите пухкави малки бебета в тях, размишлявайки върху това как те вече не са бебета и никога повече няма да бъдат. И ето я – онази дълбока болка, натрапчива тъга, която бълбука на повърхността на съзнанието ми, притискайки гърдите и гърлото ми като менгеме. И аз затварям вратата и се отдалечавам с полупразна торба за боклук.

Нямах представа, че простият акт на преминаване от „мамо“ към „майко“ може да предизвика толкова много вълни от емоции. Изненадата от осъзнаването. Удивлението колко бързо са минали тези години, оцветено с мъката да ги оставиш да си отидат. И ето ме по средата, тихо крещя: „Чакай! Никой не ме попита дали съм съгласна с това!“

Нямах представа, че ще приема промените в настроението на тийнейджърите толкова лично – че завъртането на очите и избухливостта всъщност могат да наранят чувствата ми. Или колко обезсърчаващо може да бъде да ги видиш как се отдалечават от приятели или да ги гледаш как започват да се социализират и излизат на срещи и да осъзная, че времето, когато аз бях центърът на тяхната вселена, е отдавна минало. Или колко трудно е да се отдръпнете и да ги оставите да правят собствените си грешки, без значение колко важни са, защото те се превръщат във възрастни и най-добрият начин да го направят е чрез опит. Но, човече, толкова е трудно да ги пуснеш!

Книгите никога не са ми казвали нищо от това. Нито пък ми казаха, че майчинството от своя страна е едновременно най-доброто и най-трудното нещо, което някога бих направила. Че има дни, в които тези майчински задължения са като гвоздеи върху дъската на душата ви, и други дни, в които не можете да си представите да сте някъде другаде, освен точно тук с вашите бебета (независимо дали са малки или големи). Че това е пътуване, което е едновременно неописуемо красиво и напълно сърцераздирателно. Че не само е възможно тези две чувства да съществуват едновременно – това е гарантирано.“