Галина Зингър е автор и консултант по взаимоотношения. Нейната изповед, свързана с развода на родителите си, тя споделя с онлайн изданието Elephant Journal.

„Очаквайки самолетът на баща ми да пристигне, се чувствах нервна и притеснена.

Бяха минали повече от 10 години, откакто се бяхме виждали. Тревожех се дали все още ще има напрежение между нас, или ще възстановим онази скъпоценна връзка между баща и дъщеря, която винаги ни е обединявала в миналото.

Беше минало толкова много време, откакто родителите ми най-накрая се разделиха след 40 години брак. Това насилствено разкъсване на тъканта на нашето семейство създаде рани, които всеки от нас все още усеща – баща ми, майка ми, сестра ми и аз. Емоционалният спад доведе до прекъсване на комуникацията с баща ни.

Да гледаш как семейството ти се разпадат е грубо и болезнено преживяване, независимо на каква възраст си.

Дотогава и двете със сестра ми бяхме женени с деца и освен това от десетилетия беше ясно, че в брака на родителите ни има проблеми. Всички тези факти не отнеха от болката.

В процеса на раздяла майка ни някак си се беше подхлъзнала в ролята на жертва, а аз и сестра ми някак се бяхме подхлъзнали на нейна страна.

Помня последния си разговор с баща ми преди тишината...

Той се опитваше да ми обясни нещо, но аз не издържах и го прекъснах, като се придържах към официалната линия, че майка ми е страдащата страна, а той е страхливец. Често наричаме мъжете страхливци, когато не могат да изразят открито емоциите си и вместо това се крият, лъжат и изневеряват. Но всеки има своя гледна точка и всеки заслужава да бъде чут.

Това, което сега осъзнавам, е, че баща ми не е онзи „типичен“ страхливец. Той дори беше наричан герой. Той имаше смелостта, страстта и силата да постави под въпрос и да се противопостави на властите в една тоталитарна държава и да се бори за своите човешки права и свобода на словото. Той най-накрая избяга от Съветския съюз след години на преследване и осъждане, като преобърна съдбата на децата си, воден от желанието да ни даде „по-добър“ живот.

И все пак същият този човек не успя да събере такава смелост да се изправи лице в лице със собствените си емоции. Да се ​​изправи пред майка ми. Да се ​​освободи от вината и натиска да съхрани всичко заради нас, неговите любими дъщери. Мисълта да се изправи пред жената, която избра и за която се е оженил, с която е отгледал и възпитал деца и споделил много десетилетия живот, и да ѝ каже, че е нещастен, беше непоносима.

Той не се страхуваше да рискува живота си, за да се противопостави на авторитарен режим, но беше напълно безпомощен пред собствените си емоции и изразяването им пред партньора си. Той изпитваше вина и омраза към себе си, че е нещастен въпреки най-добрите усилия и жертви на майка ми.

Докато сега наблюдавам и двамата си родители, трябва да призная, че те водят много по-добър живот разделени. След като напуснаха познатата структура на брака си, на 60-годишна възраст и двамата трябваше да възстановят живота на практика от нулата. Това беше изключително разрушително за тях и за всички нас. Навиците, колкото и вредни да са, носят утеха. Всички предпочитаме познатото пред непознатото.

Най-голямата грешка на родителите ми беше, че твърде дълго вярваха в илюзията какво е семейство и пренебрегваха собствените си емоционални сигнали.

И двамата не бяха наясно с концепцията за самолюбие, тъй като бяха отгледани при обстоятелства, в което индивидуалният човешки живот нямаше стойност. Ако бяха по-внимателни към чувствата си и си позволиха да ги изразят, може би щяха да успеят да действат по-рано – или да подобрят отношенията си помежду си, или да вземат трудното решение да се разделят и да си дадат шанс за нов живот.

Може би щяха да успеят да общуват и да намират баланс чрез приемливи източници на радост извън брака си, независимо дали с творчески занимания или с други взаимоотношения. Вместо това и двамата мълчаха, всеки в нещастието си, обвинявайки се безмълвно един друг, че не отговарят на мечтите и потенциала от представите си като млади. Родителите ми запазваха брака си поради вкорененото убеждение, че не са достойни за лично щастие, използвайки децата като извинение да не нарушават статуквото.

Такъв живот е неустойчив - той трови и унищожава всеки, който участва в него.

След като изминаха няколко години, през които наблюдавах тази история, бих искала да кажа на всички родители, които пренебрегват нуждата си от лично щастие в името на своите деца: ние, децата на нещастни родители, можем да забележим лъжите, напрежението, нещастието. Дори да няма драматични конфликти, забелязваме тихи сълзи и улавяме тъгата, отчаянието.

Освен това начинът, по който родителите избират да се справят с нещастието си, изпраща силни послания към децата им за това как да се справят с проблемите, когато те неизбежно възникнат в собствените им взаимоотношения. Лъжите и неизказаните думи оставят белези и рани, дълбоки също толкова, колкото раните от раздяла. Не чрез задържане на болката, нито чрез мълчание и страх от емоционални изблици ще предпазим децата си от опасност.

Липсата на самоуважение и граници, правенето на твърде много жертви изпраща грешни послания към нашите деца за това какво трябва да сме готови да приемем в една връзка.

Тъй като самата аз съм женена повече от 25 години, в никакъв случай не проповядвам да се бяга при първия признак на недоволство. Важно е да разграничим дали сме нещастни заради разочарование, което произтича от собствените ни нереалистични очаквания, или защото връзката ни наистина ни пречи да бъдем себе си.

Едно от най-поразителните прозрения е в какви нещастни хора са се превърнали двамата ми родители в рамките на брака си - всеки от тях обречен на дълбока самота и липса на близост. Дългогодишното нещастие ги накара да се затворят в себе си и дори да се отдръпнат от нас, техните деца. Те станаха толкова лишени от жизнена енергия, че се превърнаха в обикновени сенки на себе си.

Веднага след като се освободиха от дисфункционалния си съюз, всеки от тях успя да разгърне своя потенциал. Учудващо, нищо не беше пречка - нито възрастта им, нито обстоятелствата. Веднага след като престанаха да се огъват в затвора на обусловените очаквания, всеки относително бързо преоткри предишното си аз и двамата се превърнаха в хора, които с гордост наричам мои родители.

Майка ми - която винаги съм помнила като плачеща бъркотия от самота и депресия - в рамките на пет години се превърна във весел и щастлив човек с много приятели и жизнен и активен живот, какъвто никога не е имала, когато беше много по-млада и омъжена.

Баща ми - който в последните ми спомени също изглеждаше победен, неспособен да се грижи за себе си и отчужден - днес е мъдра, спокойна и самодостатъчна личност, която се наслаждава на това, че е жива и свободна.

Толкова сме вкопчени в своите очаквания и представи за брака и как той трябва да се развие. Инструмент на патриархата, предназначен да държи всички в определени роли, той се превърна в своеобразен затвор. Очакването към съпруга като фигурата, която взима решения за повечето от нашите нужди и желания, води до неизбежни разочарования. Няма една-единствена формула за това какво ни прави щастливи в партньорството, всеки от нас е уникален и грешен - човек, всеки със собствени истории и семейна дисфункция.

Тъй като имам три деца, добре осъзнавам какъв е залогът, когато един брак се провали. Всички искаме най-доброто за своите деца. Но като дъщеря на двама нещастно женени хора казвам, че децата заслужават и се нуждаят повече от щастливи, проспериращи и добре приспособени родители, отколкото от женени. Начинът, по който нашите родители се отнасят към себе си и един към друг, ни подготвя за живота, засягайки собственото ни бъдещо щастие.

Докато стоях на летището, с разтуптяно сърце, гледайки всеки по-възрастен мъж, излизащ в зоната за пристигащи, наблюдавайки събралите се двойки, родители, деца и приятели да се прегръщат и целуват, да възкликват щастливо и да се радват, че се виждат, се чудех , „Ще го позная ли? Ще плача ли?“

Има лица, които няма как да не разпознаете. Има връзки, които не могат да бъдат разкъсани.

Прегръдка. Целувка. И светът е наред.

Разводът е най-хубавото нещо, което се е случвало на родителите ми.

Никое дете не иска да види родителите си разделени - това е болезнено, независимо от възрастта ви. Проблемите с лоялността и изоставянето отключват рани, които изискват открито общуване и състрадание, за да заздравеят. Но да видим щастливи хората, които обичаме, си струва.

Едва сега осъзнавам, че ако родителите ми бяха заедно, може би никога нямаше да ги познавам в това състояние.