„Стига си плакал!“, „Няма нищо страшно“, „Голямо дете си вече, не плачи!“ – фрази, които много родители използват в моментите, когато детето се разстрои, падне, уплаши се или не получи това, което иска. Често ги казваме с добри намерения – искаме да го успокоим, да му помогнем да продължи напред или просто да прекратим плача, който ни кара да се чувстваме безпомощни.

Но какво всъщност чува детето в тези моменти? И възможно ли е думите, които използваме, за да го успокоим, неволно да го накарат да се затвори в себе си?

„Стига си плакал“ не означава непременно „Успокой се“

За възрастния тази фраза може да звучи като обикновен опит да сложи край на труден момент. За малкото дете обаче тя може да бъде разбрана по съвсем различен начин.

Когато е разстроено, детето все още се учи да разпознава чувствата си, да ги назовава и да се справя с тях. То не винаги може да обясни защо плаче, нито да се успокои само по команда.

Когато чуе „Стига си плакал“, то може да разбере посланието като „Не трябва да се чувствам така“, „Това, което ме разстройва, не е важно“ или „Когато съм тъжен, по-добре да не го показвам“.

Разбира се, всяко дете е различно и една подобна реплика не означава автоматично, че ще има негативни последици. Значение имат цялостното отношение на родителя, начинът, по който общува с детето, и това дали то обикновено получава разбиране и подкрепа.

Защо децата имат нужда да плачат

Плачът е естествен начин, по който децата изразяват силни емоции. Понякога зад него стои физическа болка, друг път – разочарование, страх, умора, гняв или усещане, че нещо е несправедливо.

За възрастния причината може да изглежда незначителна. Счупена играчка, отказана бисквита или загуба в играта едва ли биха развалили целия му ден. За детето обаче преживяването може да бъде много по-интензивно.

Това не означава, че родителят трябва да изпълнява всяко желание, за да спре плача. Детето може да бъде разстроено, защото не получава нещо, което иска, и въпреки това границата да остане непроменена.

Важно е да разграничаваме приемането на чувството от разрешаването на всяко поведение. Детето има право да е ядосано, но това не означава, че може да удря, да обижда или да наранява другите.

Какво научава детето, когато чувствата му са отхвърляни

Когато възрастните често омаловажават детските емоции, детето може постепенно да започне да се съмнява в собствените си преживявания.

То може да реши, че тъгата е нещо срамно, че страхът е признак на слабост или че трябва да крие разочарованието си, за да бъде прието.

При някои деца това се проявява като отдръпване и нежелание да споделят как се чувстват. Други започват да реагират още по-бурно, защото не могат да намерят думи за преживяването си или не усещат, че някой ги разбира.

Това не означава, че всяко „Стига си плакал“ ще доведе до подобен резултат. По-важно е какъв модел на общуване се повтаря у дома и дали детето има възможност да изразява емоциите си, без да се страхува от подигравка или отхвърляне.

Какво да кажем вместо „Стига си плакал“

Не е необходимо да произнасяме дълги обяснения всеки път, когато детето се разстрои. Понякога най-полезни са кратките думи, спокойният тон и присъствието на родителя.

Ето няколко фрази, които могат да помогнат:

Вместо „Стига си плакал“:

  • „Виждам, че ти е много трудно. Тук съм.“

Вместо „Няма нищо страшно“:

  • „Разбирам, че те е страх. Искаш ли да ми разкажеш какво те притеснява?“

Вместо „Голямо дете си вече“:

  • „Понякога и големите деца плачат. Няма нищо лошо в това да си тъжен.“

Вместо „За това ли плачеш?“:

  • „Май много те разстрои това, което се случи.“

Вместо „Ще спреш ли най-после?“:

  • „Искаш ли да те прегърна, или предпочиташ малко да постоиш сам?“

Тези реплики не са магическо решение и не гарантират, че плачът ще спре веднага. Тяхната цел е друга – да покажат на детето, че емоциите му могат да бъдат приети, дори когато ситуацията не може да бъде променена.

А ако детето плаче за нещо, което не може да получи?

Това е един от най-трудните моменти за родителите. Детето плаче, защото иска още една играчка, още време пред екрана или нещо, на което вече сме казали „не“.

В подобни ситуации е напълно възможно да проявим разбиране, без да отстъпваме от решението си.

Например: „Знам, че много искаш да гледаш още едно филмче. Разбирам, че си разочарован, но времето за телевизия приключи.“

Така детето научава две важни неща едновременно – че чувствата му имат значение и че границите остават в сила.

Не е необходимо да убеждаваме детето, че няма причина да плаче. Можем да му помогнем да преживее разочарованието, без да променяме решението си само за да прекратим плача.

Как да реагираме, когато самите ние сме на ръба

Нека бъдем честни – детският плач може да бъде изтощителен. Особено когато сме уморени, бързаме за работа или сме прекарали цял ден в опити да се справим с различни задачи.

Не е нужно да сме идеални родители, които винаги намират правилните думи. Понякога и ние повишаваме тон, губим търпение или казваме нещо, за което после съжаляваме.

В подобен момент може да си дадем няколко секунди, да поемем дълбоко въздух и да си напомним, че не е необходимо да спрем плача на всяка цена. Ако сме прекалено ядосани, можем да се отдръпнем за кратко, след като се уверим, че детето е в безопасност.

Ако сме реагирали остро, можем да се върнем към разговора и да кажем: „Съжалявам, че ти се развиках. Бях ядосан, но не трябваше да говоря така. Искам да разбера как се чувстваш.“

Това не отнема авторитета на родителя. Напротив, показва на детето как се поема отговорност за собственото поведение и как се поправят отношенията след конфликт.

Не е нужно да спираме сълзите, за да помогнем на детето

Понякога най-голямата подкрепа не е да намерим начин да прекратим плача, а да останем до детето, докато то постепенно се успокои.

Не е необходимо да решаваме всеки проблем вместо него, да премахваме всяко разочарование или да намираме обяснение за всяка сълза. Достатъчно е да покажем, че сме готови да го изслушаме и да му помогнем да разбере какво чувства.

С времето именно тези малки моменти могат да му помогнат да разпознава емоциите си, да ги изразява по подходящ начин и да търси подкрепа, когато има нужда от нея.

Защото целта не е детето никога да не плаче. Целта е да знае, че не е само, когато му е трудно.