Въздействащата реч на Астрид Линдгрен, след която в Швеция забраняват боя на деца

Познаваме я като жената, написала „Пипи дългото чорапче" и „Карлсон, който живее на покрива", заради които детството на милиони е изпълнени с вълнения и доброта.

Когато обаче през 70-те години на миналия век родителите смятали за нещо нормално да бият децата си с възпитателна цел, Астрид Линдгрен проповядвала колко е фатално домашното насилие за формирането на здрава личност.

През 1978 г. писателката държи известното си слово „Никога повече насилие“ във Франкфурт на Майн, а на следващата година в Швеция е приет закон за забрана на физически наказания върху децата.

Тя получава наградата за мир на германските книгоразпространители, когато в благодарствената си реч разказва за едно малко момче, което само трябва да избере пръчката, с която майка му да го накаже.

Така с прости, но трогателни думи Астрид Линдгрен говори за това как корените на агресията, които вече са ежедневие, започват още в началото на живота ни – в детството. А след първия урок по насилие детето приема, че това е начинът, по който може да разреши всички проблеми.

Ето я и самата реч:

„Откакто човечеството живее на тази планета, оттогава то воюва и се бие. Нашият крехък мир е винаги под заплаха. Не е ли време да се попитаме – не правим ли ние всеки ден нещо, което постоянно да ни довежда до конфликти? Как да станем по-добри и да забравим за постоянната агресия?

Мисля, че трябва да започнем от самото начало – от децата! Съвсем скоро те ще управляват тази планета и ще решават да продължат ли с насилието или да живеят в мир и радост.

Помня какъв шок преживях, когато осъзнах, че ни управляват съвсем обикновени хора, които не притежават дарбата да предвиждат божествения план, както и не са надарени с нереална мъдрост. Те са такива, каквито сме и ние – със своите слабости и страсти, но имат власт. Защо тогава тези хора вземат такива лоши решения? Наистина ли само защото по природа са зли?

Не мисля така. Детето не се ражда нито добро, нито лошо. Какво е решаващо дали то ще е открит и добър човек, или пък ще е груб и ожесточен вълк-единак? Това сме ние, неговите родители – хората, които са длъжни да покажат на детето какво е любов. Или без самите те да го разбират, да го научат на обратното.

Веднъж срещнах жената на пастора. Тя ми разказа, че когато е била млада и родила първото си дете, не вярвала във възпитателния резултат от побоите, макар тогава биенето на деца да е било доста разпространен педагогически метод. Но веднъж, когато синът ѝ бил на 4 или 5 години, сторил някаква пакост и жената на пастора решила да си погази принципите и да понашляпа непослушника. Тя му казала да отиде на двора и сам да намери пръчка, с която да се изпълни наказанието.

Момченцето не се появило известно време, а когато се върнало, лицето му било мокро от сълзи. То казало: „Мамо, не намерих пръчка, но намерих камък, който можеш да хвърлиш по мен“.

В този момент майката разбрала как изглежда тази ситуация през очите на малкото дете: ако моята майка иска да ми причини болка, няма никакво значение как ще го направи, със същия успех може да го направи и с камък.

Майката взела детето в скута си и заедно си поплакали. Тя оставила камъка на кухненската етажерка като напомняне, че насилието не е изход.

Вие ще попитате: Е, какво ни казвате, изобщо да не наказваме децата си ли, ако престанем да го правим ще създадем нов вид Хомо Сапиенс и всички в един миг ще станат добри, войните ще изчезнат? Не, разбира се, че не. Само детските писатели могат да вярват в подобна утопия. Този беден, нещастен свят се нуждае от купища реформи и промени.

Но децата ни гледат телевизия, виждат в колко много агресия тъне светът и е възможно да си мислят, че това е единственият начин за решаване на всички проблеми. И ние точно в този момент, в дома си, можем да им покажем, че има и друг път. Това е, което ние можем да направим за мира.