Мелиса Ноубъл е журналист, автор на съдържание и професионалист по комуникации с над 15 години опит в писането за различни издания и компании. Тя живее в Брайт, Австралия. Пред Today.com Ноубъл споделя какъв ценен заместител на редовните играчки от баба и дядо можем да намерим за децата си.

„През 20-те си години резервирах еднопосочен билет от Австралия до Канада и продадох почти цялото си имущество. Отворих гаражна разпродажба и се отървах от всичко.

Когато се качих на този самолет, се почувствах по-лека от всякога. Имаше известна свобода в това да бъда независима от материални притежания, които никога не бях познавала и които не бях обикнала.

В продължение на години пътувах леко през живота, живеех с раница и купувах само това, от което наистина имах нужда.

После се появиха децата и всичко това се промени.

Първо бяха бебешките люлки и играчките за никнене на зъбки, преградите за малки деца и проходилките. След това дойдоха количките и скейтбордовете, футболните топки и комплектите „Направи си сам“.

Осем години по-късно нашата доста компактна къща често се усещаще така, сякаш е напът да се пръсне по шевовете. Всеки шкаф беше пълен с джаджи и играчки, бебешки одеяла и отминали прищявки.

Ако седна на дивана си в даден момент, неизбежно ще вляза в контакт с нещо твърдо - обикновено бездомно парче играчка. Ще открия крак на кукла, заклещен под възглавница, или куршуми от пистолет, натикани в процепа.

Понякога се чувствам клаустрофобично в собствения си дом. Има просто ТОЛКОВА. МНОГО. НАТУРИИ.

Стигнах до точката, в която ми писна. Много обичам децата си и искам да ги глезя, но количеството неща, които са придобили през краткия си малък живот, не е шега.

Когато бях малка, имах едно любимо плюшено мече и шепа фигурки на феи. Обожавах ги и 38 години по-късно всички са все още непокътнати.

Някои от най-големите виновници, що се отнася до купуване на боклуци за децата, са родителите ми. Те имат добри намерения, но не искам да харчат пари за играчки или материални притежания, от които децата ще се отегчат след няколко дни. Всички знаем, че обикновено са предназначени за дарение или за боклука.

И така, тази година помолих родителите си да подарят на децата ми нещо малко по-различно за рождените им дни. Идеята ми хрумна, докато четях на 5-годишната ми дъщеря една от любимите си детски книги.

На гърба на корицата има ръкописен надпис от покойната ми баба. Той гласи: „Обичам тази книга, която разказва за една котка и нещо, което тя много обича. Моля, пази я винаги и един ден можеш да я прочетеш на своето малко момиченце. С любов, баба.“

Всеки път, когато видя отличителния почерк на баба ми, нахлуват толкова много спомени – като това как тя винаги пееше, докато шофираше. Как ме взимаше след училище и ме водеше на сладолед. След това гледахме филми като „Моята прекрасна лейди“ заедно цял следобед.

Има нещо толкова специално в детайлите и спомена за някого – това е, което почеркът на баба ми ми носи. Той представлява силно напомняне за любим човек, който вече не е с нас, малко като любимия им парфюм.

Поради тези и много други причини помолих родителите си да напишат писмо на трите ми деца по случай рождените им дни тази година. Когато представих идеята на родителите си, те бяха объркани защо вече не им е позволено да купуват забавни играчки на внуците си. Но след като обясних мотивите си, те се съгласиха напълно.

Предложих им да включат всички хубави неща: своите истории и мъдри думи за това какво е важно в живота. Уроците, които са научили по пътя си. Какви черти виждат в децата ми, които им напомнят за тях самите на същата възраст. И какво най-много обичат във всяко дете.

Подобно на моята бележка от баба ми, това ще им даде сила при сбогуванията и ще им помогне да си спомнят подробностите, когато вече не могат да бъдат заедно.

Разбира се, децата ми може да измърморят, когато разберат, че баба и дядо не са изпратили шарена русалка по пощата или нов набор от карти Pokémon. Но знам, че в дългосрочен план те ще ценят този подарък повече от всеки друг – точно както аз.“