Писмото на едно дете, което ще ви накара да повярвате, че всичко е възможно

Препубликуваме думи от едно необикновено българско семейство, чиято енергия и оптимизъм ни карат да му се възхищаваме.

Повече за родителите Силвена и Красимир и техните деца Микаела и Крис, финалисти в „ПРОМЯНАТА 2016/17 г.“ със своята Фондация „Живот със Синдром на Даун“, може да научите от техния канал във Vbox7 и профилите им във Facebook и Instagram.

Това писмо на Микаела, родена през 2014 г., ще ви накара да повярвате, че обичта, усилията и желанието за живот са по-силни от една диагноза.

„Здравейте,

Казвам се Микаела и съм на 3 години.

Това, което ме различава от вас, е, че съм със Синдром на Даун - така съм се родила.

Това е генетична аномалия, състояние, с което ще живея цял живот. По-специална съм от вас, защото имам с 1 хромозома повече и това ще ми създава определени трудности в живота, всички така казват.

Затова и още в болницата са посъветвали мама и тати да ме изоставят. "Съвет", който обрича за съжаление много деца като мен.

Моето семейство ме обича и вярва в мен, затова аз не се страхувам, не се притеснявам и не съжалявам, че съм се родила така.

Не ми липсва нищо в живота ми за 3 години - имам семейство, което ме обожава, с което съм щастлива, което се грижи за мен, преодоляваме заедно трудностите, които среща заради това, че съм се родила така, и се борим заедно, за да доказваме на всички какво може едно дете със Синдром на Даун.

Да, защото въпреки диагнозата, въпреки черните статистики и прогнози, ние, хората със Синдром на Даун МОЖЕМ да постигаме много, да се развиваме и имаме право на това, което и всички вие: шанс за щастлив, качествен и достоен живот в България.

Трудно е, защото всички си мислят, че "не можем" или "не ставаме" или "не сме достатъчно добри или умни да присъстваме с детска градина или училище". Всъщност и ние самите, хората със Синдром на Даун, не знаем какъв потенциал имаме, защото не винаги ни се дава възможност да го развием.

Хората се плашат от трудности, въпреки че всеки човек има в ежедневието си, не само ние, по-специалните или по-различните и странните, както ни наричат.

За 3 години разбрах, че МОГА, но имам нужда от грижи и подкрепа. Благодарение на семейството, на спецалистите, на прекрасния екип на яслата, която посещавах, и сега - на старанието на всички от градината, аз имам постижения и мога много неща. На 1 г. и 1 месец проходих - с много труд, с много услия, упражнения и старание, още от бебе мама и специалистите започнаха да работят с мен неуморно и по няколко пъти на ден.

Вече мога да говоря, съставям изречения, разбирам какво ми казват и обяснявам какво искам. Трудно е, не всичко ми се разбира, но се старая. Мама, тати, бати и логопедът, при когото ходя 2 пъти в седмицата, ме учат на много думички и да се изразявам правилно, и с всеки ден ставам все по-добра, уча все повече и показвам все повече.

Мога да се храня сама, да си мия ръцете и зъбите, да се обличам, събличам, обувам и събувам. Понякога имам нужда от малко помощ, защото не знам кой е измислил чорапите, но никак не е лесно да се обуят, когато си на 3 г.

В градината обаче ме учат и съм им много благодарна. Батко ми е много умен, той много добре рецитира стихотворения и пее. Покрай него и аз обичам да се качвам на масата вкъщи, която е наша сцена, и да пея и танцувам.

Знам химна на България, мога да броя до 10, казвам дните от седмицата, запознавам се с картата на България и знам къде се намират Черно море, река Дунав, Варна, София, планините, посоките на света и в момента с мама, бати и тати пеем вкъщи "Високи сини планини".

Цветовете още са ми трудни, но и тях ще науча. Опитвам се, старая се и ще се справя. Много обичам да слагам салфетки и прибори на масата и задължително след като се нахраня вкъщи отсервирам.

Мама много се радва, когато като се приберем вкъщи и без да ми казва си събличам якето.

Все още с ципа ми е трудно малко, но сама се събувам, слагам ги на мястото в шкафа и си обувам пантофите.

Винаги ми казват БРАВО и това ме стимулира да показвам повече и повече какво мога сама.

Мама е много строга с мен, но много упорита и когато реши, че нещо трябва да науча, не се отказва и не ми дава почивка, докато не го постигна. Понякога въздух не ми остава, но пък на помощ идват тати и бати.

С тях се забавляваме, много обичам да танцувам с тати, когато музиката е силна и лампата е загасена, правим си дискотека вкъщи вечер.

Батко ми е много отговорен и с него освен че правим много бели, той ме учи на много неща, знае, че имам нужда от неговата помощ и подкрепа. Обичаме да играем с колички и животни и той често ми обяснява коя кола какъв цвят е или кое животно как се казва.

Не знам какво ще е моето бъдеще и какво ме очаква, но всъщност кой ли знае? Има пораснали деца със Синдром на Даун, които имат нужда от постоянна подкрепа в ежедневието, други са самостоятелни и ходят на училище.

Познавам Дани със Синдром на Даун от София на 37 години. Тя е приятелка на нашето семейство и е страхотна - ходи на работа, масажист е в един клуб, ходи на фитнес, чете медицинска литература и се справя в живота, има приятели и уникално подкрепящо семейство.

Мечтая за бъдеще в Бълагария, в което хората като мен да бъдат приети от обществото, да имаме възможности и шанс да се развиваме и държавата да ни подкрепя във всяко едно отношение, ето това е повод да и напомним, че ние, хората със Синдром на Даун, съществуваме и искаме да сме щастливи.

И като заключение ще ви кажа: диагнозата Синдром на Даун не е страшна, усещам огромна обич и подкрепа и знам, че ще се справям в живота все повече и повече. Трудно е, но не е невъзможно.

Ние, хората със Синдром на Даун, имаме таланти, имаме възможности да учим, затова ни дайте шанс да ги покажем. Щастлива съм, че имам семейство, което вярва в мен, повярвайте и вие. :)“