Здравейте хора, пак съм аз - баЩаткото. Малко ме нямаше, но вече ме има. Днес искам да ви разкажа една история. История, която може би се е случвала на всеки от нас по един или друг начин. Със сигурност всеки родител се е сблъсквал с нея, особено когато започне учебната година, пише Димитър Иванов-Капитана - актьор и стендъп комик.

Беше есен. Навън Слънцето се чудеше има ли въобще смисъл да изгрява. Така или иначе този месец всичко беше мъгла, дъжд, кал и пак мъгла. Но когато лъчите успяваха да пробият през някой облак, ставаха хубави снимки, така че се напъна да изгрее още веднъж, най-малкото заради инфлуенсърите, насочили фотоапарати не към лицата си, а към небето.

Небето беше тъмно, духаше вятър, който разнасяше ситния дъжд и човек трудно можеше да определи от къде точно вали. Беше студено, а влагата правеше студа още по-хаплив. Тук-таме падаше и по някое листо, решило да прекрати агонията си.

Алармата звънна. С усилие Георги я изключи. Мразеше тези дни. Дойдеше ли есента, означаваше само едно нещо - работа на терен. Жоро, както го наричаха, мразеше да работи на терен. Предпочиташе да стои в офиса с колегите. Там, макар да го дразнеха почти всички, беше топло и безопасно. А на терена, или тунелите, както ги наричаха, се криеха опасности. Някои колеги твърдяха, че в края им има светлина и едва ли не друг свят, но Жоро не вярваше на такива детински приказки. Мразеше да ходи в тунелите и по друга причина - баща му беше загинал там.

Тунелите си бяха опасно място - спонтанните наводнения, силните въздушни течения, които се появяваха изведнъж и имаха пориви, като на ураган, химическите изригвания. Но най страшни бяха "белите" , агресивни същества, убиващи всичко по пътя си. Наричаха ги "белите" , заради военните им униформи, изцяло бели, иначе истинското им име беше - Левк Оци Ти, на техния език , или преведено - Готов Да Убива. Именно те бяха убили бащата на Жоро. Бяха нападнали работниците от засада. Няма ли са никакъв шанс. Жоро се изми, изгони натрапчивите мислите от главата си, направи кафе за него и за съпругата му. Субиди я нежно, с целувка, както всяка сутрин и го изпиха на маста в кухнята. Слушаха джаз, съпругата му обожаваше да слуша джаз. Изведнъж телефонът на Жоро извибрира. Той го взе за да прочете съобщението.

- От работа ли? - попита Мими, всички я наричаха така.
- Да… - отговори той и направи кисела гримаса.
- Нещо не е наред ли.
- Мхм. - каза Жоро и отпи от кафето. - Искат ни със зелените униформи.
- Но… Нали ти бяха обещали, че…
- Иван обещава каквото си иска, но истината е друга, той е шефа и говори каквото му отърва.- сопна се Жоро. - Извинявай, Мими, не си виновна ти.

Имаше три вида униформи в тунелите. Бели, жълти и зелени.

Белите се носеха в началото на тунелите там беше най-безопасно, жълтите работеха между белите и зелените, там имаше опасности. Но най-опасно беше при зелените. Те работеха в най-отдалечените части на тунела. Именно там изкачаха "белите".

Довършиха кафето, Жоро сложи зелената си униформа, целуна Мими и излезе. Вече валеше силно, качи се в колата и тръгна към офиса, където щеше да хване служебния транспорт.

Тук трябва да ви кажа нещо за Жоро, той не беше точно човек. В смисъл имаше всичко присъщо за човека - мисъл, морал, етика, чувства, но въпреки всичките човешки качества.

Георги си беше сопол. Двудневен есенен сопол.

Когато стигна пред сградата на офиса, колегите му вече се качваха в автобусите.

- Жоро! - извика някой.
Беше Митко, приятел и колега на Георги.
- Добро утро Митак!
- Не знам дали е добро, уж Иван каза, че няма да слагаме вече зелените униформи, а виж ни.
- Иван ги говореше тия неща само за да го изберем. Много добре знаеш. Винаги е бил такъв.
Жоро, Иван и Митко бяха приятели от малки, но Иван беше най-амбициозния от тримата. Него си го влечеше да командва, да ръководи. Има такива хора, влюбени във властта.
- Да, но… все тая. Така или иначе никой не е виждал "белите" поне от година. Пък и след днешната смяна имаме цяла седмица почивка.
- Да… - замисли се Жоро, най-накрая щеше да има време да заведе Мими, на онзи спа хотел с големия аквапарк в Синия Зит.

Служителите на Хрема ООД, така се казваше фирмата в която работят, ползвахеа намаление там, общо взето си им беше като почивна станция. Хрема ООД беше най- голямата корпорация в страната им.

Автобусът потегли. Очертанията на тунелите се появиха в мъглата. Сигналните лампи светеха зелено. Автобусите влязоха. Движеха се в десния тунел. Спряха след около 300 метра. Слязоха всички с бяла униформа. Бялата униформа беше по скоро прозрачна, нещо като лигав найлон, но всички я наричаха бяла.

Автобусът продължи. Движеха се бързо, днес нямаше задръстване, а това не беше добре. Липсата на задръстване означава само едно - повишен риск от спонтанни течения. Автобусът спря, слязоха жълтите униформи.

- Успех момчета. - Каза последния който слезе. Автобусът потегли. Жоро беше нервен. Всички бяха нервни. Спряха.
- Защо спираме? - попита Митко.
- Нещо не е наред, мисля че…

Но Жоро не успя да довърши, огромна вълна солен разтвор заля автобуса и го заблъска по стените на тунела. Заклещи се и започна да се пълни с течността. Георги успя да счупи стъклото на единия прозорец и излезе навън. Течността гореше кожата му. Успя да се качи на покрива на автобуса. И започна да помага на другите. Митко излезе, точно стъпи до Георги, когато втората вълна ги удари. Митака загуби равновесие и падна в течността, която го понесе. Крещеше и махаше за помощ. Ехото от виковете му кънтеше из тунела. Загуби се зад един завой и постепенно утихна.

- Митак…- прошепна Жоро.

Но нямаше какво да се направи, помогна на останалите да се качат. Повечето бяха с изгаряния от течността.

- Да му се незнае! - каза един прошарен колега на Жоро. - Това не беше обикновена хомеопатия или солен разтвор. Кълна се, вътре има антибиотик. Усетили са се!. Вече знаят как да ни избиват.
- Тихо. - каза Георги.
- Чувате ли!

Започна като леко жужене, което прерасна в силно бучене. Някой извика.
- Белите!

И в същия момент, кръгло бяло същество изскочи зад него и го разкъса на две. Топла кръв или каквото там имаха сополите опръска колегите му.

Жоро бягаше, бягаше както никога досега. Не обръщаше внимание на раните появили се по краката му, от течността, която ставаше все по-плитка. Успя да се скрие в една цепнатина. До него достигаха само писъците на колегите му, разкъсвани от белите. Ако останеше тук, щяха да го намерят, трябваше да се движи, но на къде. Нямаше как да се върне назад, единствената опция беше напред, към неизследваните части на тунела. Тръгна. Беше предпазлив. Спираше, от време на време за да си почине и пак продължаваше. Постепенно слузта която произвеждаше излекува раните му. Ходеше, нещо не беше наред. Трябваше да бъде непрогледен мрак, а като че ли от някъде проникваше светлина.

- Края на тунела? Помисли си той.

Едва ли, това бяха детски приказки, тунелите бяха безкрайни. Тунелът пред него завиваше, а сиянието се усилваше. Изведнъж пред него се разкри невероятна гледка. Края на тунела. Влизаше ярка светлина. Светлина в края на тунела. Георги стоеше като вцепенен.

- Значи всичко на което са ни учили е било лъжа, значи ние не сме…. Точно в този момент, сил а въздушна струя понесе Жоро и го захвърли към светлината. Жоро падаше. Не, летеше. Носеше се. Вече не беше в тунела. Там наистина имаше друг свят. Светъл, а не мрачен. Просторен и необятен. Бял, изключително бял, чак лъскав. Голямо слънце угряваше всичко. Жоро усети топлината върху лицето си. Спомни си Мими. Мими. Голямата му любов. Първата им среща, сватбата им. Кафетата сутрин.

Изведнъж се удари в нещо твърдо, бяло и хлъзгаво. Чу някакъв глас в далечината.

- Ето вече са зелени, аз ти казах, че отдавна е за антибиотик, а ти хомеопатия, та хомеопатия.

След това вълна от вода заля Георги, той не се съпротивляваше. Водата го носеше към нов тунел.

- Явно това е кръговратът на живота. - каза си Жоро и новият тунел го погълна.

Чу се само едно малко гласче, което прошепна.

- Обичам те, Мими!

КРАЙ

Снимка: Личен архив

Казвам се Димитър Иванов - Капитана. Актьор, стендъп комик, вентролог, драматург, баща на две деца, мъж на една жена и човек на едно куче.

Завършил съм НАТФИЗ през далечната 2008 г. Работя като актьор в Столичен куклен театър. От 2018 г. се занимавам със стендъп комедия и вентрология.

С екипа ми сме направили 6 турнета в цялата страна с три различни стендъп комеди спешъла.

През 2022 г. за пръв път имах самостоятелно  участие на сцената на зала 1 на НДК. 

Имам няколко написани пиеси и драматургии, както за деца така и за възрастни.

Обичам да прекарвам време със семейството си, даже направо обожавам да прекарвам време с тях. Скоро станах татко за втори път. Пълната къща е най-голямото щастие за мен. Гледам да съм активен в отглеждането на децата. Е, стига да съм вкъщи, понеже напоследък доста пътувам из страната и в чужбина.

Работа, какво да се прави.