Д-р Павлина Андреева - специалист детско здраве 
Осиновените деца са късметлии. Те са дълго чакани, жадувани, обичани и отглеждани най-грижовно.
Късметлии са и родителите, но над тях винаги виси въпросът кога и как да се каже на детето, че е осиновено. Или дали изобщо да му се каже истината. В цивилизованите страни този въпрос не стои, там осиновяването е естествен акт, както и раждането.
Рано или късно детето ще научи, че е осиновено, често по най-лошия начин, от "доброжелатели”. Психолозите са категорични, че трябва да се каже истината, и то колкото се може по-рано. По-голямото дете и даже възрастният човек по-трудно преживяват откритието, че са осиновени.
Късно разкритата тайна подкопава доверието в осиновителите, децата се чувстват излъгани, чувството за безопасност и спокойствие изчезват, поне за известно време.
Кога да се каже на детето зависи от неговата зрялост, но обикновено това трябва да стане до петата година най-късно. На тази възраст малките се задоволяват с прости и ясни обяснения от рода на “Ти си роден като всички останали деца, но жената, която те е родила, не е могла да се грижи за теб и затова те е предала на семейство, което ще те обича и ще се грижи за теб. Щастливи сме, че това семейство сме ние.”
Или "Някои майки си раждат децата, други ги вземат от дом. Когато те видях, веднага разбрах, че ти си нашето дете”. След време въпросите ще станат по-подробни, но и те трябва да получат отговор, винаги завършващ с уверението, че детето е наше завинаги и никога няма да бъде изоставено.
Не трябва да се притеснявате, ако детето може и да злоупотреби с получената информация и когато е ядосано да заяви нещо от сорта ”По-добре да не бяхте ме осиновявали!”
Съвсем нормално е децата понякога да се гневят на родителите (всички го правят), но в случая изказването има и проучвателен характер, целта е да се види родителската реакция. Ако се отговори спокойно нещо от рода на “Е, ние пък те обичаме и сме щастливи, че си при нас”, детето ще се успокои и това едва ли ще се повтори.
Има неща обаче които никога не трябва да се казват. Например, че истинската му майка е била алкохоличка или наркоманка, че е била некадърна да се грижи за него и т.н. Такива язвителни подмятания само издават несигурността на родителите и вероятно се цели да се покаже колко по-всеотдайни и обичливи са, отколкото физическите родители. Ако се намекне, че истинската му майка не го е искала, това ще подкопае вярата на детето във всички майки.
Много по-добре е да се говори за ситуацията, в която са били физическите родители (малолетни, нямали са средства и т.н.), отколкото да се нападат. Трябва да се избягва и изразът “истински родители”. Законно и емоционално истински са тези родители, които отглеждат детето. Термините “биологична майка” и “биологични родители” са точни и не накърняват статута на родителите. Не е лесно на осиновителите, затова при затруднения правилният подход е да се потърси съвет от психолог.
Въпреки грижите и любовта, родителите трябва да помнят, че осиновеното дете може да изпитва страх да не бъде изоставено, както това са сторили биологичните родители. Една заплаха, казана в момент на гняв може да унищожи завинаги доверието, което детето има в тях.
Във всеки момент, когато детето се тревожи, родителите трябва да го уверят, че то е тяхно завинаги, и никога, при никакви обстоятелства няма да го изоставят. Естествената и чиста любов създават най-голямото чувство за сигурност на осиновеното дете.
Което не означава, че родителите трябва да се вманиачават, непрекъснато да му повтарят колко го обичат и да задоволяват всички прищевки. Всичко прекалено буди съмнение. Родителите трябва спокойно и уверено да отглеждат осиновеното си дете. Защото те са истинските родители, а това е тяхното дете.
