„Голяма работа!“

Децата често плачат или се сриват заради неща, които изглеждат глупави. (На по-забавни такива може да се посмеете тук ) Но докато плачът и хленченето на децата определено могат да подлудят родителите им  - особено когато става въпрос за нещо, с което децата биха могли да се справят сами – все пак е вредно е да омаловажавате истинските им чувства, казвайки им да се стегнат.

„Тези дребни проблеми и емоциите, които идват с тях, за нашите деца всъщност са огромни“, каза Ейми Маккрийди, възпитател на родители, основател на Positive Parenting Solutions и автор на „Ако още веднъж се наложи да кажа“. „Когато отхвърляме емоционалните им отговори на съвсем реални предизвикателства, ние им казваме: „Няма значение как се чувстваш“ или „Глупаво е да се страхуваш или разочароваш“.

Вместо това:

Отделете малко време и се опитайте да разберете нещата от тяхна гледна точка. Маккрийди препоръча да отвърнете с нещо като: „В момента изглеждаш много уплашен/-а или разочарован/-а. Да поговорим ли за това и да разберем какво да правим?“ Вие сте тези, които им помагате да разпознават емоциите си (важна част от развитието на емоционалната интелигентност) и трябва да накарате детето за разбере, че сте насреща за него.

„Никога“ или „Винаги правиш еди-какво си“

Децата имат свои модели на поведение, но казвайки на детето, че „винаги“ или „никога“ не прави нещо, просто не е вярно. (Ето защо и брачните консултанти съветват клиентите да избягват изобщо думата „никога“ пред партньорите си.)

Подобни генерални изказвания показват, че сте престанали да се интересувате какво се случва в конкретния момент с детето ви, отбелязва Робин Макман, основател на училището за родители Parenting for Connection. „Така пропускате възможността да научите децата какво трябва и какво могат да направят следващия път“, каза Макман.

Вместо това:

Напомняйте си да проявявате любопитство защо детето ви се дължи по определен начин в даден момент. Приближавайки се физически до детето си в такъв момент, а не да му крещите от другия край на дома ви, позволява да се убедите дали то не се разсейва от други неща в подобна ситуация.

„Натъжаваш ме, когато правиш това“

Това може и да проработи, когато детето не ви слуша, но е важно да очертаете (и задържите) граници, без да добавяте от емоциите си. Тези чувства са си ваши, а не на децата, като по този начин предавате отрицателна сила.

„Когато децата усетят, че от тях зависи дали сте щастливи, тъжни или вбесени, те с радост могат да се възползват от възможността да продължат да ви влияят занапред“, каза Маккрийди. „А дори когато са извън дома ви, това мислене може да навреди на бъдещите им взаимоотношения, като ги подготви да манипулират другите, за да получат онова, което искат.“

Вместо това:

Задайте някакви граница, която е необходима, например: „Не е добре да скачаш върху дивана“, предлага Маккрийди. След това дайте няколко възможности за избор като: „Бихте ли предпочели да играете тихо тук, или да излезете навън?“

„Не трябваше да правиш така“

Когато казвате нещо от този сорт, в крайна сметка се опитвате да накарате детето ви да се промени, вменявайки му вина или срам. Това обаче поставя децата в отбранителна позиция, което ги прави още по-малко склонни да слушат, и подкопава тяхната увереност, твърди Маккрийди.

„Ако кажем на децата си, че не е трябвало да правят нещо - но очевидно не са го направили - ние отправяме послание: „Прекалено сте тъпи/незрели, за да вземете добро решение.“ А ние не възнамеряваме подобно нещо“, добави тя.

Вместо това:

Маккрийди съветва да кажем нещо като: „Изглежда, че тук има нещо нередно! Какво можем да свършим, за да го поправим?“ Целта е да се съсредоточим върху решенията, а не върху проблема, така че децата да бъдат способни да решават проблеми и да поправят собствените си грешки, като първо обмислят начини да правят по-добри избори.

„Нека аз да го направя“

Когато бързате, а чакате детето ви да изпълни проста задача, която му отнема цяла вечност, инстинктът ви може да ви накара просто да я свършите вие. Опитайте се обаче да избегнете това, ако е възможно, защото в противен случай отправяте вредно послание.

„Казвате на децата си: „Не сте способни на това, затова трябва да се включа аз.“ Това е обезкуражаващо и доста разочароващо“, казва Маккрийди. „Представете си, ако сте били много близо до това да можете да си оправите ципа и ви трябват още няколко опита, но след това татко нахлува и ви спира.“

Вместо това: Забавете темпото и дайте на детето си времето, необходимо за изпълнение на задачата му, или поне бъдете по-ясни защо трябва да бързате. Кажете нещо като: „Ще ти помогна този път, тъй като закъсняваме, но нека поработим заедно върху това по-късно!“

„Ти си голям/-а …“

Едно от най-ценните неща, които родителите могат да направят за децата си, е просто да избягват да ги етикетират, каза МакМан. Подобни етикети влошават отношенията, защото пречат на родителите да гледат на децата си като затруднени и нуждаещи се от помощ. Така родителите започват да свързват определено поведение с какъвто и да е етикет, който са дали на детето си, вместо да се замислят и опитат да разберат какво се случва.

„Етикетите ни отдалечават от състраданието и любопитството“, каза Макман. Те имат и потенциала да се самоизпълняват. Ако децата чуят от родителите, че са еди-какви си, те могат да приемат това като вярно - дори ако това не им се струва такова.

Дори етикети, които изглеждат положителни като: „Ти си умен!“, всъщност може да бъде вредно, обяснява Маккрийди. „Когато казваме „ти си умен“ или „ти си атлетичен “, ние казваме на детето си: „Единствената причина, поради която се справихте добре на този тест, е, че сте родени с акъл“, или „Не бихте са си поставили тази цел, ако нямаше тези природни способности.“ Нещо повече, ако нашето дете се провали на теста следващия път, ще остане объркано и обезсърчено, поставяйки под въпрос собствените си способности. Ако са толкова умни, защо са се провалили?“

Вместо това: Забележете и аплодирайте усилията, а не резултатите. Правете каквото можете, за да избегнете етикетирането на вашето дете като нещо добро или лошо.